Концертно

Мдаа, мина известно време. Сега в съзнанието ми се пилеят разни безразборно пръснати, но запечатани в усмивка моменти или в дъждовно недоумение :)

Ето защо ще изкажа само тях - споменните препратки, които (по принцип) не могат да се изкажат ...

Whitesnake (Def Leppard все ми тичат от асоциациите с концерта. Може би защото ги пропуснах, колкото и да не се гордея с това. Съвестта ми се обади след ден-два) - исках да ги чуя предимно, за да запиша още едно концертно мероприятие това лято и все пак - с убеждението, че ще бъде емоционално, нищо, че е трудно да се самоопределя като фен.

Но ... като се замисля, имам си и разни обективни причини - най-силен спомен: ънплъгд изпълненията на Дейвид от концерта в Токио ... пътуваме, с брат ми си пеем в колата, татко усилва винаги в един и същ момент - Soldier of Fortune ... intro-то само, пoсле пак намаля :)), тази песничка е от Пърпъл-периода, но пък си звучи често в only-David-версия (и да, не беше изсвирена на концерта. Засрамете се! А Бразилския сетлист беше толкова по-добър!)

Това е. Просто един такъв странно-мъглив отскок във времето, дори не помня дали е положително-асоциативен, но е достатъчно далеч в детството ми , за да реша да го изпълня с тежестта на идеалистичния си сантимент. И още повече - почти да почина от кеф по време на концерта :)
А той ще се запомни, ама основателно - въпреки всички несъвършенства (или заради тях:) :


Тома подгрява. Очаквах повече негативизъм от публиката (и от себе си?!), щото хората едва ли си умират точно него да слушат, очаквайки 2 сериозни рок групи със също така сериозни setlists - с по 15-17 песни. Странно, беше посрещнат с ентусиазъм и то оправдано, добре се справи с кавърите.

И сегааааааааа . Хоп. Изненадка :) От някъде (сякаш из тъъъмни дълбини) дочуваме съжалително-предупредителен глас. С 2-3-4-думи : на македонската граница има бъг с електричеството, бавят на хората камионите и ние чакаме 3 часа да ни монтират апаратурата (само че тогава се надявахме да се случи чудо и всичко да е на линия до час, уви - 3 си бяха)

... сядахме, ставахме, снимахме се, хилихме се, пихме кОли (умерено, тоалетните бяха далеч!) и ...

ето че в (приблизително) 23:00 Whitesnake се появяват (разбирам по вълната от крясъци пред мен, защото, въпреки добрите позиции и сериозния си ръст, трудно разпознавах движещи се по сцената фигури.
Мисля да пропусна частта с песните, защото те бяха наистина бестове ! Ама наистина. Безумно бешееееееееее ... можех да си запея всяка, явно всички наоколо успяваха, защото имаше моменти, в които чувах само разни безразборни крясъци - себе си най-вече :)
И настъпи моментът, в който след 3 часа чакане и един наистина силен старт ...

Заваля! Проливно. ПРОЛИВНО. Неспасяемо :) Неспиращо, без дори подсказка, че ще спре. Някога. Ама то и не спря. И всъщност (до момента, в който не задуха пронизващо студено) искрено се радвахме на тази поредна и по-приятна от чакането засечка в нормалния ход на един нормален концерт (оказал се не-съвсем-предвидим-и-нормален)

И все пак - студът надделя и Def бяха ощетени откъм присъствие - 1/3 от публиката (може би по-сетивната част или просто по-феновете на Whitesnake) пропуснаха изпълненията на Def Leppard, които са свирили в едно пост-дъждовно време с вече усилена апаратура, по-добре звучащи и ... до 2:00 са се раздавали за останалите по стадион Академик ентусиасти (сред които ние не бяхме. *Мъничко се срамува, щото също се изниза*)
Айде да се спра вече. Скромен снимков материал :

Хубавата сцена, която дъъъъъъъълго време наблюдавахме празна (+разни щъкащи хора от екипа, дърпащи кабели и монтиращи много големи неща)

... и нищо не подозиращите хора в самото начало (но по-щастливата част от тях - под козирката :)













Така и не се добрах до тези балончета, а щяха да паснат на оранжево-портокаловия декор в стаята ми, м ?!















* * *

И хубавите неща е хубаво да се случват по две. Или повече де, айде без горна граница :)
Може да звучи озадачаващо, но, ако мога да избирам дали да слушам на живо популярна група - в световен мащаб, на която в известна степен съм фен, или П.И.Ф. - няма да се поколебая, избирам си родните любимци, нищо, че мога да им се радвам по 3-4-5 пъти месечно, просто е необяснимо - всичко онова, което правят с мен :)))

Тук мога да съм наистина подробна. Но не искате. А ааааз ... ох, трудно е да не си изразя фанатичното чувство на удоволствие, което ме обзема понякога ... когато мога просто да се допра до някоя колона в Маската или ... да надникна в червените си мисли, скрити зад червените завеси на Back Stage, сред пръснати червени свещи и ... чувството, което носи в изпълненията си Димо, както и останалите (сред които имам отявлени фаворити :))) - не ми достигат думите, пръснала съм някои песнички техни в блоговото си пространство, така че сега - само малко снимки (до следващия път, който май е съвсем скоро. Туп-туп ... туп-туп ... :)

Димо. В някоя от многото сътворени приказки, в които умее да ни измисля наново ... и да сме същите, но не-взиращи-се-в-познатото ... Истински.

Оппаааа. Смяна на ролите. "Невидимо-то дете" - в прочувствената импровизация на Наско (туп ... Туп ... ТУП! ... Това да се чете като - "неравномерен сърдечен ритъм!" :)

Тези краища така не ги обичам ... Инструментите са глухо самотни след 3тия блок музикални приказки. А "Приказка-та" ... тоооооооолкова карсив завършек ...

"Последен миг и аз не спя ... "

Много, ама мноооого ми се иска да си изпиша ентусиазма от поредния ... искрен, разплакващ ме, уникално силен лайв на П.И.Ф. (ммм, в Back Stage е всъщност доста червено-задушевна обстановката - малко и уютно местенце, предразполагащо към ... разчувстване :)), както и за неочаквания дъъъъъъъълъг концерт на Whitesnake с всичките му предходни и съпровождащи го препятствия ...

... но - мисля , че нямам сили за това (сега). Отлагам го, не се отказвам съвсем:)
И, естествено, що пък да не напиша нещо несвързано (няма да е новост тук)

* * *

Ще усетя небрежния допир
на прохладно,
откраднато,
неволно-пръснато
по устните ми
прошепване.

След това плавно ще го уловя,
ще поискам може би
да му отнема всяка капчица живот ...
ще го задуша!
В пристъп на страх.
Замълчи!

Пропълзява през пръстите ми.
Спри! Излъжи,
сътвори поредния измислен хоризонт,
заблести, заблести, заблести!
Откъсни ми жълтото на дъгата...
без звук.

Върни ми тишината.
Шепотът заглъхна в умората на молбите ми.
Не спя, не спя, не спя,
а е така оглушително тихо.
Аз съм празен миг от късна есен,
лятото пръска огньове в стените.

Озъртам се.
Рисувам сенки в зениците си,
за да прошепнат ...
Заспивам в безпокойството на тихото,
в сън неоткрехнат.
Говори!

* * *

Така ми се иска, така ми се иска ... да имам отговор или поне да не искам да имам. Безразличието е следващата непостижимост.

И това "Невидимо дете" - как може да е сътворена подобна песен!!!!!!!!!
Мисля, че ще продължа да си я рипийтвам най-нездравословно.

Trouble is my middle name

За 1ви път (фор ол май лайф) се опитвам периодично (през 5 мин) да си припомня, че утре имам изпит. Може би, защото в мислите ми е запратен из някой (малко по-хладен?!) септемврийски ден.

Защо пиша сега ли?

Нямам абсолютно никаква идея.

Не ми се решават примерни тестове.

Не ми се иска да си задам ... онзи въпрос.

Защото ... 3 за щастие пък искам да бъдат (постове за месец юни, без които идеално мога да мина:)

Защото утре е джулай морнинг (т.е. - сега е, или поне сега започва ... с бирички, някъде ... :)

Аз ще го старирам с Активия Горски плодове (която вече изконсумирах) и малко сън - колко точно зависи (мнее от броя на примерните тестове) от това колко серии на Приятели ще изгледам.

Подозирам, че на 3тата минута ще съм заспала :).

*

Хубаво е да пътувам към София по залез ... почти ми се губи неопределеното, тръпчиво усещане, че не го желая това завръщане, стопява се в пръснати по стъклото отблясъци. Докосвам ги. И си въобразявам, че имат известен позитивен ефект над целия безвкусно оцветен проблемен хаос в съзнанието ми.

*

Не обичам да свиквам с промените, които ме отдалечават от някого. Не обичам да опитвам да си самовнушавам, че има естествен ход на събитията, че разни думички, които ненавиждам всъщност притежават ... плътност, глас, че ми пищят в ушитееееее ... че ги усещам.

Ето. Мразя думи като :

>навик

>предчувствие

>очаквано

>неизбежно/невъзможно/нещо-което-не-мога-(не-желая)-да-проумея

>можеШЕ, трябваШЕ

>отново (о, даааааа... колко я мразя тази!)

>отдалечаване ...

>свиквам. СВИКВАМ. С.В.И.К.В.А.М. Ето я! Това е безапелационният ми победител - "С В И К В А М" ! Получава награда, изразяваща се в необходимото й ол дъ тайм присъствие за следващите дни/седмици/месеци в емоционалния ми речников запас.

* * *

За да не се самоизгубя в пороя от несвързаности, заливащ ме по никое време, ето малко от последното ми особено настоятелно музикално рипийтване - тоооолкова, че не мога да не споделя :)) ...

(Я, те имали клипчета)

Hooverphonic- Eden
Hooverphonic- Mad about you
Hooverphonic- Out of sight ( А тази ... тази, о ... о о ОМГ! - не мога ... не мооооога да спра да я слушам ... ), album version е по-яка обаче! Другата, хм ... тя постничка)
Hooverphonic- One
Hooverphonic- Inhaler

И още мога:)
Ама нали съм на вълна топ-разни-неща - тва е задължителният топ 5 от Hooverphonic (по мое съвсем субективно мнение и поради скромната наличност на клипове в youtube, абе всъщнооооост ... надминаха ми очакванията :)

Думи, думи ...

Did you ever think of me as your best friend
And did i ever think of you
I'm not complaining
I never tried to reach...
I never tried to reach your eden
Did i ever think of you as my enemy
And did you ever think of me
I'm complaining ...

*
All I have
Is strictly forbidden
And all I have
Is strictly insane ...
All I have means nothing to me
And all I give, is so much more
When nothing is left
There's nothing to loose
When there's nothing to loose, there is peace of the mind

What's done doesn't matter
What matter's not done
All we have
Belongs to no one

(Antarctica) ---> ненужна вметка: тръпки ме побиват като го чета този текст ...

*
I just jumped out in the open
Without knowing if my parachute would save me
It's quiet and peaceful in this emotional nirvana blue

'cause taking off was so easy
But landing very rough
No tears
No smile
Not even the urge to cry
Your portrait is fading
Raw canvas remaining
As a white page in my soul ...

(Nirvana Blue)

*
But my innervoice it says
That Im falling, Im falling
Could you be the pillow
That solves this problem

Sometimes I want to
Close my eyes and trust you
But my innervoice it says
That Im falling, Im falling
Could you be the rock
That solves this problem?!

(Innervoice)

*

Още думи ...

Май заспивам.
Ето Hooverphonic-подписът ми за лека?! нощ (не сънувам никак напоследък бтв ...) : Trouble is my middle name ("Mad about you"), който ще прасна и за заглавие ... щото ми издъхна вдъхновението.

Айде. И - колкото повече ... толкова повече ...

Hooverphonic :)

Viva la Vida . 'Ми ... липсват ми.

Мисля, че има периоди, в които губя адекватна представа за случващото се (по принуда!) и единствената ми утеха е музиката , изговорих се за изпити и за всичко около трудността им, дори на себе си станах малко досадна в тази връзка. Та - дотук със сесийната тема (поне в този пост).

И понеже ама никак не ми е непознато главоломното и безгранично губене на време, сега за н-ти път прослушвам този албум : 1вите пъти бяха с елементи на мазохистично насилване спрямо слуховите ми възприятия, споменните ми препратки към други любими албуми и ... бе направо се натъжих , не ги разпознах в новия им експериментален облик, колкото и смел и заслужаващ поощряване да е опитът им да са различно-звучащи. Странно е, но ги усещам равно сега, понякога - неестествено приповдигнати, а в същото време - текстовете са станали толкова ...ъъъ, weird ! Долавям едно настоятелно религиозно присъствие + някои гробищни или направо мъртвешки моменти (О.о!) (простоо ... липсва ми меланхоличното, нежно усещане за несбъднатост или наранени чувства, всичко, което свързвам с отнесеното звучене на Крис в познатите , стари песнички ... дори, когато емоцията в тях е щастлива, споделена, изживяна ... пак звучи нереално, отдалечено и носи усещане за безкрайност и разни други неща, които ще зазвучат с лек лигав нюанс, та ще се спра). Бе странни са ми тези нови текстове - някои са леко притчовидни, има и доста водоеми из тях :)) - сравнения в тази насока т.е. и с това приключвам с ненужните анализи.

Нещо позитивно ?! Амиии ... да, мисля, че наистина след многото пъти слушане - волно и неволно (2рото по-скоро) си открих един финално зазвучаващ нежно стих :) - този във Violet hill - чисто музикално, но и в текста откривам трогателни моменти (едно такова ... минорно)
М, другоооо ... ами да, за да не е като пълен апокалипсис краткото ми резюме - ето, от 1во слушане ми допадна Lost! (акустичната версия завършвала с "?" -Lost? :)

Началото е някак позитивно-звучащо и с един приятен живец :) ...

... и да не пропусна Violet Hill, която почти ме спечели вече - след толкова слушане:) (и даа, лилавите тонове са изкушаващи също, както и красивият финал)

Такаааааааа ... това беше безкрайно-субективният ми отзив, след като успях да про-из-анализирам обстойно новия албум на Coldplay ('щото точно в този момент нямам ама съвсем никаква работа :)))

Нее, не казвам, че е трагичен. Но много пристрастно думата "различен" (осезаемо при това) за мен е равносилна на "почти трагичен", защото през последните години развих кайнд ъф ... пристрастеност?! ... за хората с албума Viva la Vida става дума, колкото и да не ги разпознавам в него. Те с един такъв ентусиазъм споделят новостите около себе си, но май и това не ми промени нагласата. След време може би ...

Ето нещо по-информативно, обективно и по-оптимистично - от самите тях :)

Edit: OMG! Оцъклих се, но явно това е статистиката:

Coldplay holds at #1 on Billboard's album chart for the second week with Viva La Vida Or Death And All His Friends. But the big news is that, in just two weeks, Viva La Vida has sold more downloads than any album in digital history. The old record was held by John Mayer's Continuum. Viva La Vida sold 66,000 downloads this week, bringing its two-week total to 354,000.

Мдаа, източникът е : Yahoooooooo :)

* * *

Дори ароматът на липите е различен.

По-осезаем ...

... и по-невъзможен.

А преди време си въобразих, че невъзможността не може да се степенува и, че неизменно има предел.
Е, с всяко завръщане при липите научавам по нещо ново за невъзможното и за липсата на горни граници.

* * *

Кварталът ми е грозен, кален и разкопан. Мисля, че го лиших и от последната краска на фалшив сантимент, отнех му я. Бях жестока. Към себе си. Сега е нищо.

Понякога успявам да повярвам, че всичко се променя и има оцветени мигове в 'истинско'.
Понякога не.

* * *

Тя е като буря.
Кратка.
Потопена в неосъзнатата си истеричност.
Егоистично проливна - прогонва всички.
Проблясък. Светло.
Като траен белег в черното на небето.
Тя е шепот. След дъжд.
Тя е въображаем отпечатък на дъга.
Но е изгубила цветовете.
Тя опитва да се самоизмисли.
И е тъжно примирена с онова, което не се променя.
Тя дори не желае да е проливна.
Тя е ехо на буря. Тя е слаба ... толкова слаба, че едва ръми.

* * *

Нахлува в стаята - ароматът на липи, пропълзява през терасата, стъпва по бюрото ми, разпилява хладния си дъх по клавишите, носи тревожното шумолене на листата, преобръща всяка объркана мисъл ...

Ароматът е различен.
Различен.
Различен.
Искам да го облека в спомен. Искам ...

* * *

Искам да е по-малко невъзможен.
Искам да има вратички.
Вратички с кръгли дръжки.
Които не се заключват.
От които наднича ...
и е възможен!

... толкова е различен.


Познатият аромат на липите.

It's a small crime... and I've got no excuse

Няма нищо по-демотивиращо от искреното убеждение в безсмислието на това, което правиш.
Дори инерцията придобива жалък образ в миговете на тихи, безволеви откровения и на прозрения в стил : ми ... да, няма смисъл. Пълна агония на заблудите. И к'во стана сега - обезсилих ли ги? Направо ги умъртвих.

Брутално преекспонирана, превърнала се в безумно отегчително клише, думичка - СМИСЪЛ. Не виждам смисъл да се лишавам от "удоволствието" да чета за съпоставките между наем и аренда, коментирайки някви екзистенциални бездънни теми (в училище много я обичахме тази дума - "екзистенциално", чак тръпки ме побиват (doh) ...)

Ta. Ето. Огромният несломим прозаизъм. До преди няколко дни бе незабележима точица, която оставаше тревожен отпечатък в миговете на безмисловност в бедната ми главица. Т.е. - припомнях си някак, че ми предстои невъзможна сесия, но ефективността ми си остана нулева (под нулата дори, нещо като мисловна Марианска падина ... такава вдлъбнатост и дебилизъм. Не съм за сериозни професии, това е откритие!)

Уел, малка фрагментирана ретроспекция. Или - какво усеща един заблуден, самовзиращ се в отнесените си драми, неориентиран човек като мен :

Ужас. (Предчувствие за ужас т.е.). Стрес. Паника (ей тук е кулминацията, но е прекалено замъглено, за да го опиша). Сякаш всичко е било статично и бам, те идват - няк'ви отговорности, които все пак трябва да посрещна.
Осъзната безсмисленост.
Апатия.
Умора.
Безсилие
(сега съм в последната фаза, инертното разлистване на страници не помага особено ...) .

* * *

Когато нещата идват внезапно и по много (те и две стигат), дори не мога да ги осмисля. Всичко става поетапно. Мъничък срив. Следващ. Хоп - придобиват очертания в един момент и е така ясно ... болезнено ясно.

* * *

Файнъли ...

It's the wrong kind of place

To be thinking of you

It's the wrong time

For somebody new

It's a small crime

And I've got no excuse


It's a small crime - да!

Някой да ми прости, че притежавам толкова идиотски тъпа емоционалност!

Бих желала друга, ени айдиъс ?!?!?!?!?!?!?!?!?!?!?!?

Every single cloud has a silver lining

М даа, периодично ме спохождат разни терапевтични мисли - с успокояващи нотки ...

Когато ми се натрупат един куп сиви прозаизми (незаслужаващи и капка от океана на вниманието, което им отделям - "внимание" да се чете "направо из-по-лудявам!") и протича онзи процес на смаляване ... отново Алиса ми се шмугва в съзнанието, но това е друга тема ... Абе иска ми се просто постепенно да се стопя - да не нося отговорности за нищо, да се наблюдавам отстрани може би- маргинално и безучастно, а някой да направлява всичките ми решения (трудно ми е по default да взимам такива - всякакви по-точно! Решения де :). Всъщност - съвсем откровено, тези нещица ... делнично-оцветените, са винаги фон, но понякога така успешно подпират разни емоционални колебания и идва моменът на "не мога повече" (сещате се ?!) - и бааам, загасям лампите, пускам си музика ( Sail away, Lamb ... новите файлове от Ариен :) и ... ОМГ! - фонът придобива максимално завършен вид. Е, поне се предполага, че си минавам така през своеобразен катарзис ?! Или ... абе какво се теоретизирам :)

Истината е, че винаги изниква всичко онова, което носят по-долните снимки, всичко, което ми припомня, че ... неее, не просто " Every single cloud has a silver lining " , че докато някой е способен да възвърне усмивка, в която съм изгубила доверие (щот мъ е напуснала ... фор ъ уаиъл), значиии ... Апокалипсисът всъщност е в няк'во (надявам се) необозримо бъдеще :))

Я да опитам кратко и лаконично (снимките си говорят достатъчно усмихнато:) :

* 1вото ни събиране при Ели от ... хъм, точно година и един ден. Липсваше ни, наистина много! И симпатичното ти, зелено убежище и ... някоя тояга, тропаща по прозореца (странно, този път бяхме тихи и никой не се оплака май :)

* О! Нее ... "Неделя" е безпощадна! 'Ми - изкуство, оставам без коментар!

* Мдаа - Марта, криеща се зад новото попълнение в състава ни - Хипи/Хипо - по избор :). И сега е моментът да отбележа - знаеш ли, когато губиш увереност в нещо, в което не си вярвала, че ще се разколебаеш някога ... 'ми ако искаш чуй 2ро, 3то ... 10то мнение, но нищо (Н.И.Щ.О.) друго няма значение освен чувството, което влагаш ... ти ! Ключовата думичка е "ти", дори най-близките ти приятели не могат да дефинират онова, което само ти можеш да усетиш как и колко добре правиш! Да, знам, че ще се намръщиш, защото това клипче е с кофти качество и дааа, на 8ми в ресторанта беше пълно с разни кретеноидни типове, които трябваше да надвикваш, докато пееш акапелно, но все пак - нека ти го припомня и ще кача друго (по твой избор), когато пак те запишем :))

Марта пее ...

Аз пък си имам най-яката Сиатълска чаша !!! :)))